Жестокият създател, или опит № 2
„Направете си ново сърце.“
Иезекиил, гл. 18:31
19:45, неделя; 15-ти декември
Мона
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, - убеждения за неща, които не се виждат.“
Евр. 11:1
- Правиш грешка.
- Не мисля.
- И то голяма.
- Учим се повече от грешките, отколкото от успеха.
Дариан се подпря на стената зад себе си и скръсти ръце. Младият мъж въздъхна и
поклати глава, но не каза нищо повече. Мона беше наясно с това, че никой не спореше с
нея, когато беше взела категорично решение. Всичките й решения бяха такива, а тя беше
непреклонна във всяко едно отношение. Не прощаваше грешки. С едно изключение, а това също
много скоро щеше да се промени. От друга страна пък на своята непреклонност дължеше факта,
че беше начело на Организацията.
Създадената през 1846г. Организация на ловците беше единствената по рода си.
Бяха тайна дивизия- своеобразно общество, което залавяше най- жестоките престъпници в цяла Европа. А и не само тези на стария континент. Затова място за колебания нямаше.
Имаше нещо съществено, което отличаваше всички в Организацията от полицията, военните и изобщо всички дивизии, посветени на борбата с престъпността, разбира се. Институциите пазеха хората от хората.
Организацията - пазеше хората от създанията и сенките на мрака. Но „децата на мрака, “ „сенките, “ и всички подобни названия за тях бяха остарели понятия. По - голямата част от съществата срещу които се бореха - върколаци, вампири, в това число влизаха и всички деформирани, изкривени и бездушни същества- отдавна бяха намерили начин да се движат спокойно сред хората дори посред бял ден. Това не ги правеше част от обществото. Напротив. Но толкова добре се бяха смесили с останалите, че всеки, който се докоснеше до адските изчадия моментално се превръщаше в неподозираща, невинна плячка. Без изключение.
Хората бяха това- плячка.
Но малкото хора, които работеха в Организацията бяха нещо друго, нещо съвсем разично от плячка
Бездната се взираше в теб от момента в който я погледнеш право в очите, дори нямаше нужда да я гладаш чак толкова дълго. Ужасите те белязваха завинаги и това ставаше моментално.
Така беше с всички тук, ала друг начин нямаше- или хората в Организацията се оставяха на тъмнината да ги погълне изцяло и това ги превръщаше в идеалните преследвачи, или онези от тях, които все още имаха някакъв останал спомен за човечност в себе си бързо ставаха отново преследвани.
Така като се беше случило с Каля.
Мона си спомни отново за момичето, което си беше отишло по- малко от година след като беше постъпила на работа при тях . Потисна спомена за нея- първоначално Каля й се беше сторила като като един от най- обещаващите кадри в екипа й, само за да бъде убита няколко месеца по- късно. Но така ставаше с всички, които избираха страната на човечността в битката с Безкръвните.
- Мисля, че да изпратиш Алгара там е огромна грешка, особено след като се има
предвид как завърши всичко предния път. - думите на Дариан я издърпаха обратно от спомена. - Често се превръщаме в това за което се смятаме, но и много често не се случва. Тя не е човек и никога няма да бъде такава отново, знаеш това много добре.
- Убежденията много често създават, но не забравяй, че имат силата и да
унищожават. Съветвам те да се освободиш от предубежденията си. Именно заради това, което е Алгара е единствената, която може да се справи със задачата. И колкото по- скоро го разбереш, толкова по- добре за теб, Дариан. Не смятай, че си нещо повече от нея, само защото си човек. Много смятат, че е точно обратното. Именно човешкото в теб те прави по- слаб и уязвим.
- Така както е при теб ли? Ти също си човек. Да я изпратиш срещу него е все едно да
изпратиш дете да убие баща си.
Думите му увиснаха тежко във въздуха. Мона се облегна назад в стола си.
- Доведи я.
- Все още не е късно да…
- Казах доведи я.
Дариан кимна и се отлепи от стената. Той никога не приемаше предложеното от нея място, когато беше в кабинета и винаги спазваше дистанция, но Мона предполагаше, че нямаше нищо специално в опита му да стои далеч от нея. Всички стояха на сигурна дистанция от началникът на Организацията.
Не съм чак толкова страшна- помисли си, докато слушаше отдалечаващите
се по коридора стъпки на заместникът й. След малко към тях се прибави и още един чифт забързани крака. Мона се усмихна в тишината и простора на кабинета си. Алгара беше най- добрият й преследвач. Освен това, беше единствената, която можеше да се справи със задачата. Дариан можеше да мисли каквото иска. Алгара не беше човек като останалите тук, но беше доказала че в борбата срещу Безкръвните беше стотици пъти по- ефективна от всички хора, взети заедно.
Няколко секунди по- късно стъпките вече се чуваха по- ясно и Мона стана от стола си.
Последва почукване на вратата на което тя отговори с краткото „влез“, и на прага застана Алгара.
- Остави ни.
Нареди Мона. Дариан не зададе въпроси, а само затвори врата след себе си, оставяйки двете жени сами.
- Има шанс да отмъстиш на този, който те превърна в това в което си.
Мона заяви без заобикалки и прелюдии и видя как лицето на младата жена се промени изцяло при думите й. Алгара отлично знаеше къде биваше изпратена.
Младата жена направи опит за въпрос, но Мона направи жест, за да я спре.
- Не. Аз смятам, че ти си правилният избор. Знаем къде е и отиваш там сама. Ако
изпратим някого с теб би било твърде съмнително. Прекалено рисковано е.
Алгара кимна утвърдително и не направи следващ опит за протест.
- Елтимир е тук, а в имението му има пир. Вечеря. Това е шансът ти. Ако не
стане сега, е възможно никога да не го видим повече.
- Да, Госпожо.
- Дариан ще ти даде повече информация.
Мона хвърли бегъл поглед на документите, събани на купчина на бюрото и когато не откри нищо важно в тях, което неотложно трябваше да се обсъди, се обърна обратно към Преследвача.
- Добре. Това е засега.
- Благодаря Ви.
Младата жена се отправи към изхода.
- Алгара?
- Да, Командире?
- Имам ти доверие, че вече не си подвластна на Елтимир. Всички грешим и се
проваляме, но аз вярвам във втория шанс и в това, че този път всичко ще бъде наред. Не бъди първият ми грешен избор правен някога и не ме карай да съжалявам.
- Имате думата ми - Алгара каза с цялата увереност на която беше способна в
момента- този път ще довърша задачата и ще го отстраня.
- Много добре. - Мона позволи на леката усмивка да пробяга по лицето й, докато
изпращаше с поглед Алгара. Усмивките изобщо бяха прекалено голямо предизвикателство за лицевите й мускули и намираше за излишна всякаква проява на любезности, камо ли емоции, като се имаше предвид какво правеше всеки един от тях. Но този път те щяха да успеят. Скоро най- опасният от Безкръвните щеше да бъде отстранен веднъж и завинаги и може би- надеждата се прокрадна в мислите на Командира- може би, хората щяха да спят малко по- спокойно, знаейки, че него вече го няма.
Мона погледна през прозореца.
Започваше да вали сняг.
* * *
23:34 ч, петък ; 20-ти декември
Алгара
Блажен e оня човек,
Който не ходи по съвета на нечестивите,
И в пътя на грешните не стои,
И в събранието на присмивателите не седи;
Псалтир, глава 1:
Задачата й беше проста.
Това не я правеше лесна, но беше единственото, което можеше да прави някой като нея.
Да изпълнява поръчки и да премахва Безкръвни. Първоначално съдбата й беше избрана от някой друг- като тривиално често се случваше, но скоро след като трансформацията й в чудовището, в което се беше превърнала беше завършила, решението дали да запази макар и малка частица в себе си от човекът, който е била някога, лежеше изцяло в нейните ръце. Алгара беше избрала да изтръгне и последния спомен за нещо човешко останало в нея. Защото хората бяха слаби. Те се доверява на емоции, на други слаби като тях същества. Именно заради тази тяхна слабост съществуваше Организацията. Още със самото си раждане човешкия вид беше стотици, хиляди крачки назад от господстващия вид. Владетелите не само на сенките, но и на деня. Безкръвните нямаха от кого да се страхуват и го показваха непрекъснато. А тя пък ги премахваше един по един.
Алгара си прошепна още веднъж думите, които се бяха превърнали в нейна молитва (или по-скоро бяха кредо- в свят като този боговете отдавна бяха спрели да се вслушват във всички под тях, тук долу на земята.)
Получи инструкциите от Дариан-поредният, който нямаше доверие, че тя ще се справи и не си правеше труда да прикрие съмнението ни най-малко.
Преследвачът събра малкото, което й трябваше за изпълнението на мисията и се отправи към тишината и тъмнината.
Не беше сигурна дали ще се върне жива, но това нямаше съществено значение. Нямаше да липсва на никого така, както тя не изпитваше нуждата да липсва на когото и да било. А още по-далеч беше от илюзията, че някой щеше да забележи отсъствието й.
Това беше най- върховният вид свобода.
* * *
21:14 ч, вторник; 24-ти декември
Дариан
Алгара изпрати вест, че е пристигнала. Според началникът на Организацията тя е единственият преследвач, който може да се приближи до Елтимир дотолкова, че да представлява заплаха за него. Продължавам да смятам решението на Командира за неправилно, особено след като единствената провалена мисия на Алгара е именно тази, в която не успя да отстрани Създателя си.
Изобщо, някой може ли да отстрани този, благодарение на когото съществува?
Смятам за безумно подобно твърдение. Не знам защо Мона вярва толкова в нея.
Алгара
„Ти обаче, сине человешки, слушай това, което аз ти говоря : не ставай отстъпник, като този отстъпник дом; отвори устата си и изяж това, което ти давам аз.“
Иезекиил, 2:8
Звукът от стъпките й по каменния под на имението, в което се намираше Елтимир, отекваха в тишината на зимната нощ. Ако беше човек сигурно вече щяха да са я побили тръпки и те щяха да се дължат не само на студа. Влагата се пропиваше в косата й, по дрехите, а оттам в кожата й, за да достигнат до костите.
Валеше непрестанен сняг и Алгара имаше чувството, че безброй заснежени капки бяха заседнали по клепачите й, за да й пречат да вижда напред. Погледна нагоре към тъмното небе и премигна няколко пъти в опит да разпъди снежинките. Гледаше към черния безкрай, надвиснал над света и си помисли не за пръв път защо винаги в молитвите си хората изпращаха всичко, което им липсваше там горе.
Та там беше същия непрогледен мрак, какъвто беше и на 2 метра под земята.
Алгара погледна обратно пред себе си и направи крачка към изпълнението на задачата си.
Мястото беше огромно.
Всичко беше непознато, и същевременно не съвсем.
На входа я посрещна прислужник- типичният възрастен иконом, който беше по- стар и от самата къща за която се грижеше и беше решен да си отиде заедно с нея. Мъжът не говореше. Роклята, която Алгара носеше я задушаваше, а стълбите към главната зала, където се бяха събрали гостите на Елтимир й се сториха безкрайни.
Който й беше казал, че след трансформацията всички човешки слабости ще изчезнат за нея, определено беше преувеличил. Всякакви подобни събирания и начини на забавление й бяха все така отвратителни както някога й бяха били неприятни събиранията с хора и Алара беше готова на всичко, за да ги избегне.
По път към залата Алгара и съпровождащият я иконом се разминаха с някои от присъстващите, но никой не й обърна внимание така, както никой не беше изненадан от присъствието й.
Тя беше една от тях и се вписваше идеално в обстановката на отегчени вампири, които бяха изпробвали и опитали всичко за стотиците години, прекарани за сметка на чужди животи, и на които не им оставаше нищо друго, освен да прекарват времето си в търсене на нови и нови начини да разнообразяват дните си. Или по- скоро нощите.
За жалост имаше нещо, което трябваше да се признае на вампирите, или поне на по- голямата част от тях и то беше, че всичко при подобни вечери беше организирано по начин, който изключително се доближаваше до съвършенството. Докато хората умираха от глад по улиците, Безкръвните тънеха в лукс.
Оцеляваха най- адаптивните, но това не беше нещо ново. Така беше през всички векове на съществуване на живот на земята- винаги имаше по- силни, които владееха останалите. Крале срещу пешки. Единственото важно беше от коя страна на дъската стоиш.
Няколко безкрайни мига по- късно, Алгара се озова на прага на залата. Отредено й беше място в другия край на масата, затова тя трябваше да прекоси дългото разстояние от входа до красиво декорирания стол, който друг от прислужниците издърпа за нея. Беше далеч, но не достатъчно далеч, за да не вижда целта си. Всъщност Елтимир седеше точно срещу нея.
И не я забелязваше.
Смееше се на нещо, което някой от присъстващите до него разказваше, и въпреки музиката и глъчката от смеховете и разговорите на останалите присъстващи, Алгара чу историята за която събеседникът на Елтимир беше така въодушевен. Вниманието й внезапно беше привлечено от движението на поредния прислужник, обаче. Този път младият мъж беше... човек, Алгара отбеляза с тъга, когато той се приближи и постави чаша пред нея. Тогава Алгара погледна към масата пред себе си. Вечерята- както се очакваше, беше започнала, а железния мирис на сервираното в чинията й изпълни всичките й сетива. Взе сляпо лъжицата и започна да разбърква гъстата, червена течност. Остави обратно лъжицата на снежно бялата покривка и видя как цвета се разлива по плата. Стомахът й се обърна, затова Алгара отмести поглед , за да го настани обратно върху целта си. Елтимир взе парче хляб, оставено до неговите прибори и го потопи разсеяно в кървавото блюдо. Все още разговаряше с мъжа до себе си, а Алгара внезапно изпита нужда да стане, да изчезне и никога да не се връща повече на място като това.
Бяха чудовища, всичките до един.
Колкото и да мразеше себе си и това, което представляваше не можеше да отрече, че и тя живееше за сметка на нещо или някого. За щастие всичко това много скоро щеше да приключи.
Една от младите жени, които стояха прави до вратата затвори пространството между нея и Елтимир в няколко бързи крачки. Топлината, която се излъчваше от безбройните свещи, разхвърляни навсякъде по голямата зала правеха въздуха невъзможен за дишане. Алгара грабна отново лъжицата си, в опит да прави нещо с ръцете си, а когато погледна обратно към седящите срещу нея, видя как Елтимир забива острите си, смъртоносни зъби в деликатната кожа на момичето, което вече заемаше мястото до него.
Тънка струйка кръв започна да се стича по врата й, бавно и уверено, докато не достигна ръба на роклята й, където червеното се разля в розово по плата по същия красив начин както лъжицата на Алгара беше оцветила покривката.
Храна.
Момичето се засмя, противно на всичко, което Алгара искаше да й изкрещи, че трябва да чувства, а жената изглеждаше така, все едно нямаше търпение да стане поредното ястие за вампирското сборище. Алгара извърна очи от нея, за да срещне кристално сините очи на Елтимир, който я наблюдаваше с нескрито любопитство.
Любопитство.
То стоеше много интересно на всяко вампирско лице- караше идеалните черти да изглеждат като че принадлежащи на някой, който почти имаше интерес към околните, или пък изпитваше емоции.
- Няма ли да я превърнеш?- Алгара попита без да се поддава на силата в
погледа на Създателя си. Никой от присъстващите не прекъсна разговора си, за да обърне внимание на умиращото до Елтимир създание.
- Безсмъртието би било пропиляно по някой като тях, не мислиш ли?
Отговори той, без да отмества погледа си от Алгара.
Не мислиш ли.
Чу гласа му, сякаш в собствената си глава. Мислите й- разбъркани, разхвърляни и изкривени, изведнъж придобиха посока. И тя беше- аз някога бях една от тях. Една от присъствашите.
- Знам коя си.
Суздателят й се облегна назад в богато украсения си стол, подобен на този, на който стоеше самата тя. Отвсякъде се чуваше глъчка, музика, смях. Алгара чуваше пулса на хората, липсата на този в Безкръвните; някой танцуваха, всички продължаваха да се забавляват, опиянени и незаинтересовани. Всички освен Алгара и Елтимир, които стояха един срещу друг и първото колебание в нея започна да пробива бронята на увереността й.
- Не. - тя стисна прибора в ръка толкова силно, че усети как среброто пробива
кожата й.
Само хората си измисляха небивалици за това, че среброто можеше да нарани по някакъв начин вампирите. Отчаяни глупости. Точно толкова отчаяни колкото бяха самите човеци. Но на какво ли не бяха склонни да вярват тези, които стояха на ръба на скалата и единствения път беше само надолу. Хората чакаха чудо. А чудеса не съществуваха. Алгара затвори очи и си повтори наум думите на Командира си:
“Учим повече от грешките си. “
- А не от успеха- на глас завърши мислите й Елтимир.
Алгара се сепна и отвори очи моментално.
- Как... – Алгара поклати глава смаяно- Ти вече нямаш власт над мен.
- Нима? - учудването в гласа му беше почти искрено. - Аз те създадох, разбира се,
че имам власт над теб.
- Вече не.
- Мислиш ли, че ще бъдеш някога час от тях? Ако вярваш, че Мона, или който и да
било в Организацията се интересува от теб, дълбоко грешиш. Ти си ефективна, и все пак пешка.
Значи той знаеше всичко. И - нямаше значение, това не променяше нищо.
- Не е вярно. Нямаш власт над мен. – повтори Агара.
Беше вярно, но тя нямаше да го признае.
- Ами? Създадох те и само аз мога да реша как да си отидеш. А не обратното.
- По- скоро бих се самоубила
- А аз мисля, че по- скоро изборът не е твой и никога не е бил. Няма воля, която
да е по- силна от природата. Така е устроен светът ни на неравенство. И ти няма как да го промениш.
Елтимир се наведе напред и подпря брадичка на дланта на ръката си.
- И говорейки за илюзията за избор- как знаеш кое се оказва грешка и кое успех
накрая?
***
10:16ч, понеделник; 15-ти януари
Мона
„В сърцето на човека има много кроежи , но сбъдва се само определеното от Господа.“
Книга притчи Соломонови, 19:21
Отвори вратата с трясък.
- Къде е?
Няколкото кадети, които все още пиеха чая си подскочиха и се отдръпнаха рязко от масата, за да се изправят и да застанат чинно пред генерала си.
- Попитах къде е- Мона повтори, а мъжете се спогледаха. Отлично знаеха за
какво говореше, просто се страхуваха. - Попитах къде е агент Алгара.
- Още… още не сме успели да се свържем с нея.
Мамка му.
- Не спирайте да търсите.
Не изчака възражения или протест и затръшна вратата след себе си. Въпреки тежестта на масивната порта чу зад гърба си неизбежното
„Така и не знам защо Командирът токова вярва в нея. Колко време по дяволите ще я търсим? А и какво е очаквала от някой като…“
Мона стисна ръцете си в юмрук и тръгна надолу по коридора.
* * *
Дариан
„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“
Матей, Евангелие 7:7,8
От месеци не успяваме да се свържем с Алгара. Дори не зная защо Мона продължава да губи ценен ресурс по търсенето й. Беше голяма грешка да се смята, че някое от тези изчадия можеше да бъде полезно по какъвто и да било начин. Никой не се променяше, още по- малко тези чудовища. Ако аз застана начело на Организацията никога не бих допуснал една и съща грешка два пъти.
Би било безумие.
От друга страна, ако мисията се окаже провалена, аз ще заема поста на Мона. Би било още по- голямо безумие настоящият командир да продължи да изпълнява задълженията си, след като е очевидно неспособен да взема адекватни решения.
***
09:00 ч, неделя; 4-ти март
Мона
Агент номер 53521 да се счита за премахнат като активен такъв от архива на Организацията.
Мона подписа документа и го прибра обратно в плика. След това взе от купчината листове на бюрото си най-горния и постави подписа си и под него. Погледна през прозореца и видя, че снегът беше започнал да стопява, а тук- там се виждаха зелените стръкчета на подранили цветя.
Искаше й се да мисли, че животът винаги намираше начин, но когато погледна към посивялото небе, видя, че скоро пак щеше да вали сняг. Той щеше да сложи край на красотата на цвета и на стремежа в крехките стъбълца, стърчащи гордо над белотата. Мона хвърли последен поглед на документа в ръката си и го добави към предния.
Беше оставката й.
Край