Единени

Чифт оголени срещу теб зъби. Твоите – тракащи толкова яростно от студа, че те е страх да не счупиш някой. Стискаш челюст и си напомняш да дишаш.

Червените очи на животното, забити в теб. Твоите – замрежващи се. Примигваш няколко пъти бързо, за да разпъдиш снежинките, които не спират да валят. Трупат се. Първо бавно – една, две, сто, безброй. Падат – върху черната козина на вълка. Същата като косата ти. Затваряш очи.

Дишаш.

Слушаш.

Издишаш.

Отваряш пак очи. И двамата стоите изправени един срещу друг. Ти – вцепенена. Той – чакащ търпеливо.

– Не забравяй! – Гласът на Водача идва отнякъде до теб. – Никога не забравяй, че вълкът винаги ще те види много преди даже да си разбрала, че е наблизо. Преглъщаш буцата, настанила се в гърлото ти, и вдигаш пушката. Раменете ти са толкова сковани от студ, че не усещаш тежестта на оръжието. Вълкът не помръдва и продължава да следи всяко твое движение. Стискаш метала и болката прорязва ръката ти чак до лакътя.

– Защо не бяга? – процеждаш през зъби, а животното само накланя глава. – Не трябва ли да го е страх?

Смехът на Водача отеква в снежната тишина. Пръстът ти е на спусъка.

– Да го е страх? От теб ли?

Още смях, и още – от вълка, който те гледа с насмешка.

– Не можеш да го победиш така – продължава той. – Не можеш да избягаш, даже да го убиеш. Ще е винаги някъде наблизо и ще следи всяко твое движение.

Твой ред е да се смееш. Прицелваш се.

– Гледай ме.

Натискаш спусъка и куршумът попада право в животното. Кръвта бликва моментално и започва да се стича по катраненочерната козина, за да падне на едри, алени капки по белия сняг. Две, три, сто, безброй. Мирисът на желязо е толкова силен, че те удря веднага, а металният вкус се разлива в устата ти и изпълва съзнанието ти. Усмихваш се и знаеш, че зъбите ти са изцапани с кръв.

 

Тогава си само на десет.

 

* * *

 

 

Ава чу разговора много преди да се е приближила.

– От колко време е мъртва?

– Не знам, докато не я пренесем в лабораторията, мога само да предполагам. Бих казал поне ден-два. Въпреки че в това време и с този сняг може да е тук от много по-дълго.

– Причина за смъртта?

– Има множество охлузвания и разкъсвания тук – патологът посочи раздраната дясна половина от лицето на жената – и тук. – Ръката му се плъзна надолу към нараняванията по долните крайници. – Още тук и тук. Може би има и вътрешни разкъсвания.

– Какво мислиш?

Патологът пристъпи нервно от единия на другия си крак при въпроса на по-възрастния мъж. Ава чу как сърдечният ритъм на лекаря се ускорява бързо.

– Мисля, че... виж, най-вероятно е свързано с предишните убийства и би било най-добре, ако...

– А, не. – прекъсна го следователят. Няма да звъня на Отряд откачалки.

Ава се покашля и двамата мъже моментално се обърнаха към нея. Реакциите при вида й винаги бяха едни и същи, дори от хората, които я познаваха от години. Следователят й кимна, въпреки че знаеше, че го е чула. Това беше човекът, който смяташе, че всички като нея трябва да са затворени с престъпниците, а не да работят по специални случаи. Въпреки това се отмести, за да й направи път. Останалите също се отстраниха и Ава свали очилата си. Ярката дневна светлина не беше проблем, или поне не – през зимата, но днес беше изключение и тя сложи тъмните очила обратно. Приклекна до тялото, а новият асистент на следователя се втурна със закъснение към нея с чифт латексови ръкавици.

Ава игнорира опита му да й ги даде и постави ръка върху разкъсаната гръд на жената.

Кръв бликна от раната и се стече на струйки между пръстите й. Мъжете около нея се спогледаха, но никой не посмя да каже нещо. Ава затвори очи.

Слушаш.

Дишаш.

След кратка пауза, в която всички я гледаха, притихнали, тя каза с тон, лишен от всякаква емоция:

– Причината за смъртта са разкъсванията, но ако не са били те, вътрешните кръвоизливи са щели да я убият така или иначе. Убийството е извършено по особено жесток начин, но няма признаци за борба. Тялото е местено и е тук от... от три дни. На около 35 години е. – Ава притисна ръка още по-силно. – Не. На точно 37 е.

– Как се казва? – попита младият следовател, а Ава го погледна над рамките на тъмните си очила. Мъжът си пое рязко въздух и вдигна ръце в знак на извинение. След това бързо направи крачка назад и изглеждаше така, сякаш се опитва да не хукне нанякъде, където никой не би го открил.

– Съжалявам, не знам... не знам как работи цялото нещо.

– Тогава си трай и не се меси – прошепна някой и младият следовател направи още една крачка назад, за всеки случай.

Ава се изправи, а някой й подаде кърпичка, с която да изтрие кръвта на жертвата от ръцете си. Тя извади от палтото си своя и изтри разсеяно ръцете си в нея.

– Колко жертви имате досега?

Знаеше, че щом началникът на управлението й беше казал да дойде тук, това не беше първият им такъв случай.

– Ами... Четири. Всички – на жени, на възраст около 30-40 години.

– Всички със зелени очи и руса коса?

– Не знам… – Патологът погледна към жената и обезобразеното й лице.

– И нейните са били зелени – побърза да обясни Ава и прибра кърпичката обратно в джоба си. – Е, поздравления, господа. Имате сериен убиец в града. Оттук поемаме ние.

Тръгна обратно към колата си, без да изчака отговор или въпрос, като през цялото време усещаше погледите на полицаите на гърба си и чуваше шушуканията им много след като беше затворила вратата на колата зад себе си.

 

* * *

 

– Убийствата са в различни градове на страната, но общото между тях е, че са извършени по абсолютно един и същ начин. Ти беше права, най-вероятно говорим за сериен убиец. – Виктор й подаде папката с цялата информация, която разследващите бяха събрали до момента. Нищо, което тя и партньорът й не знаеха вече. Виктор обаче беше – както той сам се наричаше – обикновен човек и държеше заедно да преглеждат всичко, в случай че нещо му е убягнало.

Обикновен човек, помисли си Ава, докато поемаше документите. Сякаш е нещо лошо.

Политиката на управлението беше такава, че винаги събираха един редовен следовател и един специален. Нямаха официална дума за тях. Специални. Тя изключваше останалите начини, по които се обръщаха към малкото други като нея, работещи в управлението. Названията включваха – откачалки, умопобъркани, повредени, а понякога и чудовища. Но пък на полицията й трябваше откачалка, за да хване някой такъв. Ава се облегна назад в стола и прелисти документите.

– Имаме заподозрени, щом ми казваш всичко това.

Виктор зае мястото срещу нея. 

– Да. Засега са двама. Но ние ще разпитаме само единия, по-късно днес. Особеното е, че извършителят дори не се е опитал да прикрие следите си последния път чак толкова старателно.

– Забелязах.

– Можеш да видиш цялата информация, която имаме за него, в долната папка.

Ава я отвори и взе най-горния лист. Луминесцентните светлини се отразяваха толкова силно в белотата му, че Ава стисна очи, за да заглуши задаващата се болка. Виктор беше на крака, когато попита:

– Извинявай, искаш ли да загася...

– Не, не. След малко ще отмине.

Партньорът й кимна и се върна обратно на мястото си. Ава прегледа информацията бързо, не беше много, така или иначе. В документите се казваше единствено, че е мъж на средна възраст и успешен бизнесмен. Беше и един от най-големите спонсори на новата клиника, както и на управлението.

Дръж приятелите си близо, и така нататък, помисли си тя.

Мъжът пътуваше често и в последните месеци бе посетил всички градове, в които са били открити жертвите. Най-вероятно това беше причината да е един от заподозрените. Докладът завършваше с домашен адрес и телефон на заподозрения. Ава погледна Виктор над листа.

– Има нещо, което не ми казваш.

– Може и така да се каже.

Тя остави листа и взе следващия.

– Тоест?

– Тоест, той е... той е също специален.

– С какво?

– Много силен емпат е.

Ава върна обратно листа в папката и направи пауза, преди да я затвори. Точно тази подробност може би правеше цялата им работа безсмислена, а разследването – обречено. Въпреки това Ава постави длани върху масата и без да поглежда партньора си, попита внимателно:

– Колко силен?

– Може... Доколкото знаем, може да повлиява на емоциите и настроенията на хората около себе си. Затова и го разпитваме. Няма ясни следи от борба при никоя от жертвите, точно както при тази, за която те бяха повикали. Смятат, че…

– Че е накарал жертвите сами да тръгнат с него и разкъсванията и разрезите са направени по-късно и с друга цел.

– Най-вероятно – да.

Ава събра всички документи от масата и стана.

– Ава? – попита Виктор точно преди тя да се отправи към вратата.

– Какво?

– Не е нужно да го правиш, ако не искаш. Мога да отида само аз.

– Не. Отиваме заедно. Колкото по-бързо приключим с всичко това, толкова по-добре.

 

* * *

– Всичко наред ли е? – попита един от колегите й, докато минаваше покрай нея.

– Да, да. – Ава направи опит за усмивка. – Благодаря.

– Успех с разпита, Виктор е вътре от известно време, да се надяваме на прогрес.

– Благодаря.

Мъжът тръгна обратно надолу по коридора, а Ава продължи да държи ръката си на дръжката на вратата. След кратка пауза свали очилата си и ги пусна в джоба на сакото. Едно беше да ги носи навън или сред колеги, друго – докато разпитваше заподозрян. И то точно този. Нямаше да му достави това удоволствие.

Добре, каза си тихо и натисна металната дръжка.

Първото нещо, което забеляза, когато влезе, беше Виктор, който стоеше в ъгъла на стаята със скръстени ръце. Той винаги сядаше максимално близо до човекa, когото разследваше, и обикновено присъствието му – както и ръстът – караха всеки да се чувства неудобно; почти толкова успешно, колкото Ава караше хората да направят крачка встрани, щом я видеха. Може би затова ги бяха събрали – при тях нямаше доброто/лошото ченге. И двамата бяха смущаващи поотделно. Заедно бяха заплашителни. Освен това имаха два пъти повече разкрити случаи, в сравнение с всички останали техни колеги. Психологическите игри на Виктор винаги работеха. Освен... Освен когато срещу тях стоеше човек, който не само можеше да контролира начина, по който се чувства, но и всички присъстващи.

– Решили са, че няма как да бъдеш нормална част от обществото и са те сложили с него ли? – Мъжът кимна към Виктор, а партньорът й се размърда от мястото, на което се беше облегнал на стената, и направи застрашителна крачка към заподозрения.

– Изглежда, не си наясно с това кой кого разпитва…

– Нима?

Мъжът повдигна добре оформена вежда и се обърна отново към Ава

– Едно нещо ми е интересно. Кой кого води?

– Достатъчно с глупостите.

Ава издърпа металния стол и седна срещу задържания. Не усети нищо, което би издало как се чувства той в момента, затова започна:

– Александър Молеров, на 42. Неженен. Психопатите и серийните убийци рядко създават семейства, нали така?

– Както и машините за убиване.

Ава чу как сърдечният ритъм на Виктор се промени – малко, и все пак достатъчно – и очите й срещнаха тези на Александър. Мъжът също го знаеше, беше го усетил, макар и по друг начин.

– Какъв е водачът ти, Ава? Ти си от специалните, които имат такъв, нали? Или поне това усещам, а аз рядко греша.

– Виж какво, не се прави на клоун, ами…– изръмжа Виктор, а Ава само вдигна ръка.

– Всичко е наред.

– Вълк – каза бавно мъжът. Начинът, по който го каза, направи думата да звучи като обида, а не заключение. Донякъде беше прав. – Вълците изяждат малките, сладки зайчета. Такива като нас нямат нужда да живеят според човешки правила.

– И затова решаваш, че можеш да манипулираш и убиваш жени безнаказано.

Александър се облегна назад в стола си и разтвори широко ръце.

– Няма нужда да ги манипулирам, те са достатъчно привлечени и без това.

– Ах, ти…

Този път Виктор скъси дистанцията между тях много по-бързо и сграбчи Александър за реверите на дизайнерското му сако.

– Виждам, че Управлението е събрало двама агенти с явен проблем с контрола – каза Молеров с присмех.

И тогава Ава го усети.

– Така е по-добре. – Александър се усмихна. – А сега кажи на голямото момче да излезе, за да се разберем, както само тези като нас могат да се разберат.

– При мен твоята емпатия работи по много, много по-различен начин.

• И все пак, явно, работи – каза Александър със задоволство, докато Виктор напускаше стаята.

– Няма как да убедиш всички, че не си го извършил, ако това е, което се опитваш да направиш – каза Ава, когато останаха само двамата.

– Не се и налага. Никой няма да ти повярва, ако всички смятат, че не съм аз. Приеми го – безсилна си.

– Ще докажа, че си бил ти.

– Аз ти заявявам, че съм аз. Не мога да ти повлияя, защото сме еднакви. Но мога да манипулирам всички останали, които имат значение.

Ава седна по-близо до ръба на стола. Започваше да става неудобен и левият й крак беше изтръпнал.

– Аз и ти нямаме нищо общо – каза тя през зъби.

– А аз мисля точно обратното.

Усмивката бавно се разля по лицето на Александър и той се облегна предизвикателно назад. Ава премигна няколко пъти срещу ярката светлина и накрая разтърка очите си в безсмислен опит да спре промяната.

– Ах, бях прав и за контрола! – възкликна мъжът, някак развълнувано. – Не можеш да контролираш промяната в цвета на очите си. Това е доста странно, като се има предвид, че си на колко? Двадесет и пет – тридесет? Нямаше ли кой да те научи?

Ава не успя да спре изръмжаването, което издаде, и стисна ръцете си в толкова стегнат юмрук, че кокалчетата й побеляха.

– Или чакай – Молеров направи театрална пауза, – израснала си без семейство. Изоставиха ли те? Обикновено така става с нас, знам какво е.

– Не знаеш нищо.

Александър наклони глава встрани – по същия начин, по който го правеха вълците или гарваните, когато преценяваха някого или чакаха следващия му ход.

– На колко беше – пет, шест? Била си единствената специална в семейството, нали?

– Това не е твоя работа.

– Но може да бъде. Защо не дойдеш да работиш за мен всъщност? Мисля, че можем да си бъдем много по-полезни взаимно, отколкото... отколкото да си губиш времето тук. Има много, наистина много неща, на които мога да те науча.

– Ще те тикна в затвора – изсъска Ава. – А ако не успея, ще те намеря и ще те убия.

Александър се приведе напред и постави лакти на масата.

– Но на теб ти липсва решителност, нали така?

 

* * *

Затваряш очи.

Дишаш.

Слушаш.

Издишаш.

Отваряш пак очи. И двамата стоите изправени един срещу друг. Ти – вцепенена. Той – чакащ търпеливо.

– Не можеш да избягаш, даже да го убиеш сега. Вълкът ще е винаги някъде наблизо и ще следи всяко твое движение.

Твой ред е да се смееш.

– Това не е вярно.

– Не му позволявай да те контролира – продължава Водачът, – защото, ако не го контролираш ти, се оставяш той да решава вместо теб. И в случаите, в които си изправена пред решението дали да постъпиш както искаш, или както е правилно, а двете неща рядко съвпадат, крайният резултат – той кимва към вълка и животното накланя глава – ще зависи изцяло от него.

Вдигаш оръжието и се прицелваш.

– Не можеш да го победиш така.

– Гледай ме.

Пръстът ти е на спусъка.

– От всяка ситуация има различен изход. – Водачът слага ръка на дулото. – И този изход зависи от решенията, които ще вземаш.

Поемаш си отново въздух и знаеш, че се колебаеш – моментно и между два удара на сърцето ти – но е късно. Вълкът е забелязал несигурността и когато се опомняш, виждаш единствено как черното му тяло изчезва някъде измежду покритите със сняг храсталаци.

– Постъпи правилно. – Водачът те потупва по рамото и сваляш оръжието. – Да пощадиш живот винаги е правилното решение. Остави съдбата да реши какво ще се случи оттук нататък.

 

Тогава още не знаеш, че само няколко дни по-късно вълкът ще се върне, за да си отмъсти.

 

* * *

Валеше дъжд и беше адски студ. Ава изгаси цигарата си и извади друга от кутията. Чу приближаващите стъпки на партньора си и малко след това той излезе при нея в задния двор на управлението.

– Как мина?

– След като ми разказа историята на живота ми ли? Цигара?

Ава му подаде кутията Lucky Strike, а Виктор направи физиономия.

• Не, даже да не ги бях отказал, пак нямаше да си взема. Тия са ужасни.

– Чакам да ми се падне печелившата, явно.

Ава повдигна рамене и прибра кутията обратно, а Виктор се засмя.

– Отдавна сме изтеглили късата клечка. Та – какво ти каза?

– Това, което и предполагах – бил е той, но е убеден, че дори и да го докажем, никой няма да го повярва и накрая просто ще го освободим.

– Да. Относно това.

– Какво?

– Началниците смятат, че нямаме достатъчно доказателства.

– Нямаме? Ами това, което ви казах? А резултатите от аутопсиите? Всички убийства водят към него. Очевидно е, дори не е опитал да прикрие следите си, говорихме за това.

– Според главния следовател това не са доказателства, а предположения.

– Предположения?

Ава се чувстваше като папагал, който само повтаря току-що казаното от партньора й. И тогава сякаш някой я заля с кофа топла, мръсна вода.

– Виктор?

– Да?

– Къде е той сега? Къде е Молеров?

Мълчание.

– Не ми казвай, че сме го пуснали.

– Такова беше нареждането.

Ава отпусна ръка и затвори очи.

– Накарал е всички да си мислят, че не е той. Без значение какви са резултатите.

– Не, виж – ще го хванем, просто…

– Глупости.

Смачка цигарата си и я изхвърли в най-близкия кош.

– Знаех си, че така ще стане. Просто бях сигурна.

– Виж, Ава, знам, че си разстроена.

– Разстроена? Не съм разстроена. – Обърна се и застана лице в лице с Виктор. – Не мога да повярвам, че не го виждаш. Мотае ни, абсолютно всичките. И ако не го спрем, ще убие още някого. Само за да ни докаже, че може.

Не го изчака да отговори, а мина покрай него и се отправи към вратата.

– Ава, чакай. Все още не е късно да направим нещо.

Виктор се опита да я настигне, но тя беше изчезнала.

 

* * *

Автомобилни клаксони; дъждът, трополящ по паважа, и хората, които се разминаваха по улицата, се чуваха от всички страни. Миризми на кафе, пържена храна и застояло олио се смесваха и носеха из въздуха. Звъненето на телефони или шумът от вибрациите им в джобовете на минувачите беше оглушителен.

Ава вървеше сляпо сред множеството хора, които бързаха да се приберат след работа и да избягат от дъжда. Тропотът от крачките на тълпата сякаш пробиваше дупки в черепа й и тя инстинктивно забърза ход. Няколкото души, с които се сблъска, направиха опит да възразят, но в момента, в който се обърнеха към нея, размисляха и продължаваха по пътя си. След това хората, които се изпречваха пред нея, моментално се отстраняваха, което означаваше, че очите й отново са се променили изцяло.

Дотук с опитите да се разхождам сред хора.

Малкото специални като нея, които не бяха премахнати като неудобни, бяха или под постоянно наблюдение от Управлението, или в затвора. Където трябваше да бъде и Молеров. Спомни си нещо, което Виктор й беше казал още когато започваха да работят заедно.

Ако искаш да ги хванеш, трябва да си по-опасен от тях.

И беше прав. Той винаги беше прав и я подкрепяше. Само Александър да не му влияеше...

Почти беше стигнала дома си, когато заваля още по-силно. Усети как телефонът й ще звънне и ръката й беше вече на зеления бутон, когато екранът светна.

– Какво има?

– Ава? Виктор е.

Винаги й казваше, че е той, въпреки че и за двамата бе ясно, че Ава го е усетила дори без да поглежда дисплея. Колкото повече време някой Специален, като нея, прекарваше с даден човек, толкова по-лесно беше да предвиди какво би направила отсрещната страна.

Това беше още едно от нещата, които я правеха толкова добра в залавянето на престъпници. Правеше я и много опасна за хората около нея.

– Знам – каза тя. – Почти съм вкъщи, извинявай, че тръгнах така, просто имах нужда да помисля.

– Ава…

– Беше прав. Може би има начин да го хванем, не всичко е загубено, ако…

– Ава – нетърпението в тона му я накара да спре.

– Да?

– Намерили са тяло на млада жена, преди по-малко от час. Руса коса и зелени очи. Патологът обаче смята, че убийството е извършено преди не повече от два часа. Имало е сигнал, така полицията е стигнала моментално до мястото. Намерена е и бележка, на която пише: Да убива е в природата на вълка. Тялото е било…

Виктор продължаваше с подробностите, но гласът му постепенно се превърна в ехо, в някакъв далечен фон на оглушителните удари на сърцето, което се блъскаше в ребрата й толкова силно, че беше болезнено.

– Ава? Ава, там ли си?

Тя не отговори, защото тичаше обратно, по посоката, от която беше дошла.

 

* * *

Земя и пръст. Гора. Седиш в мократа трева. Не знаеш защо си там – само допреди малко си играехте в задния двор с по-малката ти сестра. Вдигаш ръце пред очите си и виждаш, че са покрити с кръв до лактите. Паникьосваш се.

И когато поглеждаш надолу, виждаш разкъсаното тяло на животинчето в скута си. После чуваш писъка, последван от гласа на майка ти, която се опитва да спре сестра ти от това да се приближи към теб. Ти си объркана. Затова се оглеждаш трескаво наоколо и виждаш разпръснатите останки от други животни, само на метри от теб.

О, не. Не отново.

– Ела, детето ми. Не гледай.

Майка ти хваща сестра ти за ръка, а гласчето на Мария трепери, когато пита:

– Ава пак ли е убила нещо? Обещавам, че не съм я дразнила аз.

Тя хлипа, а майка ти я взема на ръце и забързва ход, в опит да я отдалечи колкото се може повече от теб.

– Знам, че не си. Всичко е наред, тя няма да те нарани.

Правиш опит да ги спреш, ставаш и тръгваш след тях.

– Не исках. Съжалявам. Чакайте, не ме оставяйте!

Русите букли на сестра ти – златни на лятното слънце – изчезват, потъват някъде сред дърветата. Последното, което достига до теб, е мелодията на глухия вятър, който си играе с клоните на дърветата, и гласът на майка ти, който утешава Мария.

– Не гледай. Ава си заминава.

– Къде отива? 

– При… при баба ти, за малко.

Забързваш ход и ушите ти пищят. Искаш да притиснеш ръце към тях и да заглушиш мислите и страха. Но продължаваш да бягаш.

– Моля ви, не ме давайте. Не знам какво ми става, не си спомням нищо. Съжалявам!

Обаче двете ги няма вече. Накрая спираш, предаваш се. Закриваш лице с длани и кръвта на убитите животни по ръцете ти започва да се стича надолу, смесва се със сълзите ти, за да падне на едри, червени капки по бялата рокля.

 

Знаеш, че това е последният път, в който виждаш семейството си.

 

* * *

Ако аз съм злодеят, за кого остава да бъде герой?

 

Събуди се на земята, в апартамента си. Телефонът й звънеше отнякъде и Ава го затърси изпод множеството листове по пода. Бяха пръснати навсякъде и Ава нямаше представа къде е проклетият телефон и от колко време звъни. Когато накрая го намери, вибрирането беше спряло. Имаше дванадесет пропуснати повиквания и съобщение от Виктор: Идвам.

Дисплеят показваше 05:40.

Набра номера му и се отправи към банята. Виктор вдигна моментално.

– Ава, къде си? Звъня ти от половин час.

Застана пред мивката и пусна водата, а телефона остави на високоговорител. В продължение на няколко безкрайни секунди просто гледаше как водата тече. Накрая каза:

– Имах главоболие.

Усети объркването на Виктор дори по линията, а след това той попита, притеснен:

– По-добре ли си?

Ава сложи ръцете си под струята.

– Да, сега да. Какво е станало?

Горещата вода се оцвети в червено и Ава усети тръпките да се катерят по гръбнака й, когато забеляза, че ръкавите й също са изцапани.

Гласът на Виктор беше станал делови:

– Молеров е бил намерен мъртъв в дома си. Никой от съседите не е чул нищо. Няма следи. Бих казал, че който го е извършил, ни е направил услуга, но нали знаеш… Сега трябва да отидем на мястото, ще дойда да те взема.

– Не, не. Няма проблем. След малко идвам.

– Сигурна ли си?

– Разбира се.

– Ами... добре тогава. Ще ти изпратя адреса и ще те чакам направо там. До после.

– До после.

Когато чу, че Виктор затваря, Ава вдигна поглед от мрамора, който се беше оцветил в ярко червено. Очите на вълка я гледаха насреща в огледалото. Опря чело в студеното стъкло и прошепна:

– Мамка му.

​

​

​

Край

​

​

​

​