В Края на Вечния Мрак

„Ние сме невъзможност в една невъзможна вселена“

Рей Бредбъри

 

 

      В космоса няма сутрини. Няма и изгреви, нито залези. Няма дъжд, сняг или виелици. Той е една празнина и отсъствие , пространство на нищото- без край, без пулс и дишане. Всепристанало мъртвило. Лена казваше, че на Земята не е така. Че на Земята има всякакви цветове и шумове, идващи от всички посоки и заливащи всичко. А ярките, светещи очи на звездите гледат света под тях, дори когато се крият през деня и ако примигват дори за миг- следят всяка твоя крачка.

 

Казваше също и че да си човек е най- тъпото нещо, което може да ти се случи- изтеглил си късата клечка още от раждането си. Предполагах, че е права, нямаше как да знам. Но пък тя винаги се смееше като го казваше.  Каквото и да казваше, обаче, в началото бях сигурен за едно- измисляше си и за животните, и за цветята и куп други глупости, за които говореше още от първия ден в който дойде тук. После ми показа една от книгите, които беше донесла от Земята и ги видях- всяко малко нещо, което беше споменавала го имаше там, дори мушиците. Имаше ги и звездите. 

- Красиви са- прокарах ръка по страницата. Беше странно усещане, това да

пипаш хартия, изобщо нещо направено от дървета. – Грапава е. 

​

      Прошепнах несъзнателно и продължих да прокарвам пръсти по всички форми на страниците. Не получих отговор, или коментар. Когато затишието помежду ни натежа и стана съмнителнo- съмнителнo, защото от малкото време в което познавах Лена тя никога не млъкваше, реших, че нещо не е наред. Вдигнах поглед от рисунката и видях, че ме гледаше. Сериозно и със сключени в идеално права линия вежди, които приличаха на тлъсти гъсеници- така се наричаха косматите животни от Земята, наподобяващи доста от тварите тук. Прехапах устни, за да не се разсмея, защото щеше да ми се разсърди, че й се подигравам, а тя продължаваше да гледа втренчено.

​

- Какво? – попитах и извърнах поглед. Наведох се и помирисах страниците на

книгата. Тук всичко беше на някакъв идеално гладък дисплей, който не остаряваше, камо ли пък имаше онзи необясним аромат на старо мастило и станици.  

- Не знаех, че вие имате чувство за допир. – каза тихо тя.

- „Ние“?- прихнах, a тя се стресна.

- Мама така каза! – момичето от Земята запротестира в порой от оправдания –

каза, че с вас е по- различно, защото не сте като нас и не усещате, ако...

- Майка ти не знае всичко.

​

   Затворих книгата и станах.

​

- Напротив!- Продължаваше да спори с мен Лена. – А и аз също знам много

неща, няма нужда тя да ми ги казва.

- Много си малка, за да...

- Ти пък нали си много голям.- скръсти ръце и се облегна назад. -  Освен това

съм почти на дванадесет!

​

      Добре де. На теория не бях много по- голям от нея, наистина. Но годините значат и предполагат различни неща за тези, които идват от Земята и не са родени тук.  

​

- А „ние“? – корицата на книгата беше изрисувана с хора , леопарди, тигри и

рози, а аз не можех да откъсна очи от нея. – Наричали сте ни извънземни, нали? Това ли сме?

​

   Чух Лена да се размърдва от мястото на което седеше.

​

- Дълго време сме си мислели, че само Земята е обитаема. Това е. Но като

гледам сме почти еднакви. Ами... ами ние?

- Какво вие? – опитах разсеяно.

- Какво съм аз тук?

- Просто човек.

​

А на Уран това значеше само едно- просто смъртна. Означаваше и че Лена може би никога нямаше да види слънцето отново.

​

- Какво си казвате щом няма сутрини?- попита ме Лена докато я изпращах до

изхода на дома ми-  постоянно лека нощ ли?

Свих рамене.

- Нищо не си казваме.

- Как така нищо?

- Така. А вие?

​

Голяма, широка усмивка се разля по лицето й.

​

- Ще ти кажа като изгрее слънцето. – Чао!-  Обърна ми гръб и тръгна надолу

по пътя. След малко изчезна зад първата сграда.

- Като изгрее слънцето. – поклатих глава и затворих вратата след нея. Годината

тук трае приблизизтелно колкото 84 години на Земята, което означава, че всеки сезон е с продължителност от по над 21 години. Зимата значи 21 години замръзнал, непрогледен мрак.

​

      Лена живееше много близо до нас, а майките ни станаха приятелки и често си ходеха на гости. Родителите на Лена говореха за това как са напуснали Земята, когато е станала необитаема, споделяха неща за които ние нямаше откъде да знаем. Моята майка пък помагаше на Жива с живота тук- кое за какво е, показваше й как се приготвя храна от неща, които майката на Лена за пръв път виждаше. Бащите ни обсъждаха пък начини за свързване на приемници. Може би все пак не бяхме толкова различни едни от други и колкото повече време минаваше, толкова по- добри приятели ставаха родителите ни. Ние с Лена също се сближавахме.

​

      Хората биваха записвани заедно с нас, затова с Лена учехме в едно и също училище, само бяхме в различни класове. Но не всички от Земята завършваха, защото много от тях решаваха, че не искат да прекарат последните си дни в училище. Ако на родната им планета средната продължителност на живота е била средно 70 годнини, то тук средна продължителност за човек не може да се определи. Някои имаха повече късмет от други.

​

      И така, с пристигането на хората всичко се промени, но и някак беше същото. Растяхме и колкото повече опознавах Лена, толкова повече исках да слушам историите й, даже да бяха измислица. Беше достатъчно да чувам гласа й, отекващ над цялата тази пустош и мрак.

 

***

 

      Космосът е като огромен труп, който не се разпада или разлага. Може би защото е адски студено. Не колкото при нас, но предполагам, че разходка в голямото черно нищо без екипировка е почти толкова неприятна колкото на Уран. Или поне би била за хората. Родените тук сме се приспособили към условията и затова околната среда няма такова влияние над нас. Атмосферата на Уран се състои от водород и хелий. Синият цвят се дължи на метанът, който абсорбира червената светлина и заради него ледени късове се носят навсякъде. Лена казваше, че ледените парчета й напомнят на снежните топки, с които си играели преди като деца.  

​

- Скоро ще завършваш, нали?- тя вървеше редом с мен по път за вкъщи след

училище.

- Да, нямам търпение да свърши целия тоя кошмар.

- Не е толкова зле.- промълви замислено- Между другото, днес те видях с Ана.

- Така ли? Защо не каза здрасти?

Лена гледаше ледените блокове около нас.

- Тя те харесва, нали?

- Кой ме харесва?

Въпросът ме изненада, а и изобщо не разбирах защо питаше за тази Ана.

- Казах, че те харесва. Тя ми го призна. – Лена продължи. - А и е като теб, от

тук, защо не...

- Какво значение има кой какъв е и откъде е?

​

      Ядосах се на глупостите, които говореше, а тя продължи да върви мълчаливо. Мислеше си за нещо, защото отново беше сключила вежди, но нямаше да ми каже какво е за нищо на света. После нещо се преобърна, все едно взе някакво тайно решение и попита.

​

- Мислил ли си какво искаш да правиш след това? След училище?

- Не знам. А ти? Какво искаш да правиш? – не казах „ако завършиш,“, но по

погледа й съдех, че и двамата си го помислихме.

​

      Лена се намръщи на тъмнината пред нас, после отправи поглед към мрачния купол, надвиснал над света. Не ми отговаряше, а аз чаках. Понякога с пространството между двама души е като с космоса- настъпва тишина, която се пропива във всичко наоколо и сякаш погледа на Лена, забит там някъде в мъртвилото донесе тишината и я загнезди между нас. Ледените късове продължаваха да се носят наоколо- някои големи, други по- малки.  Лена извърна очи от голямото нищо горе и грабна единия от блоковете. Огледа го, после си пое дълбоко въздух и затвори очи. Когато ги отвори отново, предположих, че замаяността си беше отминала.

​

- Исках да съм лекар.  – каза накрая.

- Все още можеш.

- Тук и без това няма кой да лекувам. – продължаваше да върти леденото парче

в ръцете си- Само хората умират.

​

Думите й отекнаха над мъртвилото и имах чувството, че на мен също ми е трудно да дишам.

- Извинявай. – казах тихо, а тя погледна за последно ледения къс, който беше

започнал да се топи в ръката й.

- Няма за какво, никой от нас няма вина. Късата клечка, забрави ли?

​

      Хвърли парчето лед и то изчезна някъде в остатъка от мрак пред нас. После сложи ръце в джобовете си и продължи да върви напред.

​

- Страх ли те е? – попитах като я настигнах.

- Не, от тъмното никога не ме е било страх. Виж, с безмълвието се свиква по-

трудно.

      Постепенно обаче тя свикна и със студа. Аз завърших и работих при баща си. Нейният почина от това от което всички на Уран си отиваха, но тя отказваше да говорим за това. Продължавахме да бъдем приятели- Лена завърши също, родителите ни все така прекарваха време заедно, все повече и повече хора идваха от Земята на Уран, защото тяхната планета бе станала съвсем необитаема. Животът продължи в обичайния безкраен мрак и студ, повличайки ни и нас, които се шегувахме с цялата тази заледена вселена, докато всичко не се преобърна за миг.

​

       Беше един от тези моменти в които трябва си да признаеш, че си отричал всичко, правил си се че не виждаш, защото, ако се правиш, че нещото го няма, то не съществува, няма да ви застигне, все едно не е било и няма да бъде. Имахме среща – приятелска- и отивах да взема Лена. Тя беше забравила за уговорката, стоеше изненадана на вратата, аз – замръзнал. Тръпки започнаха да пъплят по гърба ми, защото знаех, че това е само началото. Постепенно Лена започна да забравя повече, беше бъркана, често не можеше да ми каже къде е прекарала последните няколко часа.

​

      Отказвах да го призная, докато накрая ги видях- тъмни петна по върховете на пръстите й. Чистият водород в условията на Земята би довел до взрив. На Уран налягането и съставът на атмосферата го убиват, затова водородът не е проблем, той е като ледените късове- или свикваш, или замеряш околните с тях. Единственото нещо, с което никой не можеше да се справи е хелият. Когато хелият започне да измества кислорода от кръвта, в началото се появяват пристъпи на гадене, безсъние и замаяност, затруднено дишане. После... после всъщност нямаше значение.

​

Седяхме един до друг и Лена разглеждаше една от книгите на дядо ми.

- Накрая си записваше всичко, не знам знам защо.- казах, навярно, за да

оправдая бръщолевениците на стареца по страниците – Пазеше и всички книги, които можеше да издири.

- Защо хората са ти толкова интересни – Лена продлжаваше да разлиства.

Ти си ми интересна, почти казах на глас, но се спрях. Вместо това казах нещо от сорта на няма такова нещо, а тя продължи да чете.

- Може би дядо ти се е страхувал да не забрави, затова си е водил бележки.

- Да се е страхувал? Не вярвам.  А и страхът е долен лъжец. – Пошегувах се, а

тя направи опит да се усмихне.

- Не винаги.

Лена повдигна несъзнателно ръкава на дрехата си и тогава ги видях. Светът ми спря за по- малко от времето между два удара на сърцето.

- От къде е бил дядо ти? – тя продължаваше да разгръша страници, правеше се,

че всичко е наред, а в мен започна да се надига гняв- внезапен, изненадващ и същевременно такъв, който не исках да потискам.  Сграбчих ръката й, покрита с десетките тъмни петна, които бяха започнали да се раждат по кожата й.

- Защо не ми каза?

- Защо да ти казвам, въпрос на време беше.-  Лена прибра ръката си и продължи

да чете, а аз  стиснах зъби и чух челюстта си да изпуква.

- Посинявам и аз. – каза тя небрежно. - Все едно ставам част от тъмнината.

Може би така Уран ни приема. Или ни погъща изцяло, или ни прогонва в открития космос. Среден вариант няма. Защо си ядосан?

- Как може да говориш така? – станах и започнах да обикалям наоколо из

стаята. – Докато дишаме, винаги има надежда.

- Глупости. – Лена остави книгата настрани и се изправи – Ей, ти нямаш ли си

друга работа?

- Не.

- Не трябва ли да си при Ана?

- При Ана, ли? Защо?

- Как защо? Нали сте...

- За какво говориш и защо все при нея ме пращаш?

​

      Лена тръгна към изхода, а аз бях готов на всичко, за да я спра и да я задържа при сее си, макар и само за още една минута.

- И съм тук, защото искам да съм тук.

​

      Казах го, макар че и двамата си бяхме обещали да не си даваме напразни надежди. Лена не ми отговори, само ме гледаше. Тишината започна да расте. Започна да изпълва стаята, да измества мислите от главата ми и всички неща, които исках да кажа бяха изядени от пространството. Така, тишината стана онова нещо, което измества думите, дори в стаята да има въздух. Превърна се в мълчание.

​

      Колкото повече хелият се натрупва в човешкото тяло, толкова по- сериозни стават симптомите, водещи до загуба на съзнание, замъглено зрение, кашляне на кръв... Всички хора на Уран, рано или късно си отиваха от едно и също- кислородът бавно биваше изместван от хелия в тялото им. Стояхме един срещу друг- аз и тя, в мълчанието, което беше разстелило пипала до всички краища на стаята, докато в главата ми се блъскаха букви и изречения, които не успявах да подредя в нещо смислено, което да й предам. Винаги съм мислел, че от всички човешки емоции, гневът е най- разрушителен. Може би точно в онзи момент осъзнах, че не е така и съм грешал.

Чувството на безпомощност е.

 

***

 

      В Космоса няма сутрини. Няма изгреви, нито залези, но колкото и Уран да прилича на мъртвия безкрай, тук Слънцето все някога се показва. И щеше да е днес. Явлението винаги беше грандиозно събитие на което се събирахме всички. Хората обличаха предпазните костюми и редом с нас излизаха навън от домовете си. Сред тъплата, която се беше насъбрала видях Лена. След последния път ме избягваше и знаех, че е защото не искаше да я виждам. Не искаше да виждам как си отиваше бавно и бях безсилен да я накарам да ми позволи да бъда до нея.  Дори не бях сигурен дали ме разпознава.

- Време е!

​​

Някой извика от някъде си и всички притихнахме в очакване на изгрева. А Лена стоеше в далечината, отправила поглед нагоре към черната пропаст. Тръгнах слепешком към нея, без да се замисля. Застанах до нея и тя се обърна.

- Хей.

​

Познаваше ме, спомняше си за мен и само това имаше значение.

- Хей- отвърнах й кратко и пръстите на ръката ми намериха нейните.

​

Черното небе започна да се разкъсва- леко и само по кращата, за да пропусне тънките струйки светлина. Тишината започна да се рони, разпадаше се заради възгласите и възклицанията на всички около нас. Огненото кълбо узряваше постепенно в далечината и разбрах, че съм спрял да дишам. Ръката ми се затвори като конвулсия около тази на Лена- толкова по- малка и слаба в моята длан и погледите ни се срещнаха. Усмивката разцъфтя на посинелите й устни и ми прошепна

- Добро утро.

      Беше последното, което каза преди допира, който ни свързваше да изчерне и да осъзная какво правеше тя. Слънцето изгря, заливайки всичко наоколо в ярка светлина и топлина, която се стичаше по краищата на небето.

• Не,  Лена, чакай!

Тя свали предпазния скафандър и ми се усмихна за последен път преди да се превърне в мрак насред изгарящата слънчева светлина.