Aranyhíd

От замръзналия прозорец на малката кухня на последния етаж-  точно под тавана- 

лъха на студ и на зима. Златен скреж се стича тромаво по стъклото, докато се мъчи да избяга от слънцето, малко преди да се стопи на струйки, като приличат на ледени следи от сълзи. 

​

В малката кухня на последния етаж пода е студен, а босите ми крака бързат към машината, за да спасят плота от кафето, което е преляло отдавна чашите и залива като страшна, черна вълна всичко наоколо. 

​

Въздуха мирише на кафе и препечени филийки, на прегорялата вечеря от предната вечер и нещо с масло, и докато се боря с вече изстиващото море- бедствие, чувам твоите стъпки, повтарящи моите и се обръщам. 

​

Забравям за кафето, което пълзи бавно към ходилата, за ударите на водата, която капе от чешмата в мивката, за пулса, които заглъхва. Звука от движението на стрелките на часовника, прикован към стената отсреща изгасва, защото единственото, което съществува в моята вселена- тук, сега-  са тънките кафеви нишки, които прорязват пъстрите ириси. Гледам как се стопяват, за да остане само зеления цвят, които не изчезва на слънцето. 

​

 Загубвам се като в гора в безкрая пред мен и не знам накъде другаде да гледам, защото съм забравила всички посоки. 

Това е един от тия моменти, в които света забавя, или наивно вярвам, че ме чака, за да мога да видя как зеленото в ирисите продължава да расте, и се разлива в злато, докато поглъща слънцето, което се промушва през разтопените капки по перваза отвън и между щорите, за да се настани по страните. 

​

И тогава се сещам за една унгарска дума, една от тези за които на български нямаме превод.  Aranyhíd значи мост от злато, но значи и отражението на изгряващото слънце над водата. И докато си го мисля, светлината се разпилява по цялото ти лице и сърцето ми прави болезнен удар в стените, които го държат все още в мен, и все още на едно място. 

Нещо пробягва по лицето ти, пропуква погледа и чувам думите, които ме придърпват обратно там, където сме. 

 - Чуваш ли сирените навън?

​

Не мога да отговоря, още търся гласа си, защото още те усещам 

​

тук 

и тук 

и тук 

​

и ако кажа “да” , ще означава, че вятърът не е спрял, че листата навън ще дишат, защото светлината не се е загнездила завинаги в зениците.  

​

“Да “ ще ми напомни, че облаците продължават напред, за да изядат слънцето и накрая- все някога- ще дойде време да тръгваш. 

​

Да, чувам ги и аз, ще ми напомни, че ще остана от другата страна на моста, и само за мен ти ще си все още 

тук 

и тук

и тук. 

 

И че нищо златно не може да остане завинаги.