Щурчета
- Съжалявам, но откривам нищо на посочения адрес. Да не би да имаше предвид…
Затварям очи и броя до три. После до десет.
- Сири, търсим проклетото село от 40 минути.
- Проклет- прилагателно име. Недобър, лош като характер или поведение. Когото са
проклели, прокълнат. Синоним на проклет са думите....
В моя свят 40 минути се равняват на месец, но пък аз често говоря с изкуствения интелект на телефона си. Скоро ще се стръмни, и ако не открия Красен в близкия час, ще трябва да спя в колата. Затова стискам волана още по - силно и кокалчетата ми побеляват около кормилото, като същевременно натискам педала на газта със зле премерен натиск.
Нещо изтраква силно и с ужас осъзнавам, че съм карала прекалено бързо по път, който не го позволява.
О,не.
Спирам колата. Желязната хватка с която дланите ми държат волана се отпуска и се облягам отчаяно назад в седалката.
Това не се случва.
- Сири, потърси…
Тишина. Или по- скоро празен, бял шум.
- Сири?
Още тишина.
Нямам обхват и това определено се случва. Излизам от автомобила и се оглеждам наоколо, за да потвърдя и с очите си, че се намирам в нищото.
Поставям ядосано ръце на кръста си и се опитвам да дишам. Горещо е, въпреки късния час и не съм сигурна дали наистина ми се привижда, или наистина цялото поле пред мен е златно. Слънцето вече е започнало да залязва, а мармаладените облаци се движат бавно и тромаво към него, за да го глътнат и да донесат скоро нощта.
Едри, житни класове стърчат толкова високо, че изглежда така, сякаш се опитват да докоснат отиващото си, парещо кълбо . Лекият вятър, който подухва разбърква стройните им редици и така ми донася мирис на земя, на пръст. На живот. Въздухът носи онзи специфичен аромат на полето, който познавах като дете.
Онзи полъх, който постепенно беше спрял да ме придружава навсякъде, където отидех и накрая беше изчезнал.
Или пък аз го бях изоставила.
- Ей, момиче. Да не закъсахте с тая хубава кола?
Гласът на възрастния човек ме изкарва от вълшебния момент на съзерцание, в който не знаех, че съм била изпаднала. Обръщам се рязко в посока на приближаващите стъпки, които чувам зад себе си. Мъжът оглежда колата без да чака отговор или поздрав от мен и потвърждава най-големия ми ужас.
- Не. Няма да тръгне, закачили сте нещо по тоя път.
Пристъпвам нервно от крак на крак и в главата ми се бият мисли за това, че закъснявам, че трябва да се обадя на компанията и да им кажа, че сделката за продажба на земята ще закъснее, обхвата, колко е часа, хотел...Накрая успявам да скалъпя единствено :
- Имате ли телефон от който да се обадя на пътна помощ или застраховател?
- На какво?
- На…
- Тръгвай с мен, че селото е далече и се стъмва, от там ще се обадиш на когото
трябва и аз ще видя дали Илия може да помогне нещо с колата.
- Какво? Аз няма и къде да остана, как така ще тръгваме? Не мога и да оставя
автомобила.
Възрастния непознат тръгва надолу по прашния път и махва с ръка да го последвам. Всичко се случва прекалено бързо, а той е също толкова прекалено спокоен.
- Няма кой да я вземе, тук всички се познаваме. - казва и се усмихва.- Ще
останеш вкъщи, а утре до обяд всичко ще е готово. Той сина ми разбира от коли, ще е готова, не бой се.
Настигам го бързо и тръгвам редом с него.
- Само трябва да ми кажете колко ще струва всичко.
- Какви пари, дете, никакви пари не искам. Така сме всички добруджанци, все си
помагаме. Земята ни е научила на това.
Гледам го с недоумение.
В моя свят такива хора няма.
- Айде, идвай- подканва пак той- ще кажа и на жената да направи писюр сарма, пък
и едни бибибапки утре за закуска. Все я карам, ама сега няма как да откаже. Не си яла, нали?
Дори не знам какво каза човека току-що и само поклащам глава.
Мъжът се разсмива от сърце и ми казва кое какво е, а от описанията усещам, че съм забързала крачка и аз и нямам търпения да опитам всички вкусни гозби.
Скоро стигаме до Росица, а докато вървяхме чичо Петър ми разказа че и той, и брат му и въобще цялата рода обработват земя. По пътя към къщата няма човек с който да се разминем и той да не ни поздрави. Синът му Илия вече има поне трима души, които ще дойдат да му помогнат утре.
Аз не познавам никого от тях, те не са ме срещали никога преди.
Жена му ни посреща сякаш съм роднина, а Илия без колебание се съгласява да помогне.
Готов е да тръгне още сега, но го разубеждаваме. Спокойствието на чичо Петър май е стигнало и до мен. Вечеряме с най- хубавите гозби, които съм яла, смеем се на истории от казармата, работата на полето, живота.
Не съм си поглеждала телефона с часове- не се е случвало от не помня кога.
Става време да си лягаме, затова събираме масата, а закуската е обещана- даже освен питки, ще има и нещо друго, чието име не запомних, но нямам търпение да опитам.
Тогава телефонът ми звъннва и тръгвам към балкона, за да говоря.
- Какво става, звъня от часове?- ядосания глас на шефа ми ме посреща от
другата страна.
- Закъсах с колата и нямах обхват.
- Аха. Добре, какво става със земята, уредихте ли го?
- Още не, но най-вероятно ще се забавя.
- Ще се забавиш? Как така ще се забавиш? С колко?
- Реших да остана още малко в Росица. Работата няма да избяга.
Къде? Виж, не може така, аз…
Затварям телефона преди да си е довършил изречението.
Загръщам се по- силно с жилетката на леля Вера- вечер тук става по-хладно, даже и през късното лято. Поляните в далечината приличат на безкрайно, кадифено море, а безбройните звезди, закачени по небето като милион блещукащи очи ме гледат отгоре.
Аз пък им отвръщам с усмивка- никога не съм виждала толкова много злато.
Отнякъде се чуват щурчета.
Край